Къде е златото на Германия?

09 февруари 2015 - 21:08 |   Прочетена (1971) |   Препоръчай (1) |   Коментари (0)

Статия на Върнън Силвър, агенция Блумбърг

Петер Бьорингер мрази думата „конспирация”. Тя предполага нещо налудничаво, а ако сте прекарали дори малко време с 45-годишния германец, ще ви стане ясно, че той е воден от желанието за ред. В една мюнхенска утрин, неотдавна, той бе облечен в кобалтово синя блуза, която бе в унисон с вратовръзката му и сините му очи.

Черната му коса е скъсена ниско над оределия му бретон. В синия му миниван Volkswagen в чашодържача има две идентични бутилки за вода, всяка пълна до едно и също ниво. В края на продължилото цял ден интервю, за което Бьорингер е предвидил почасов маршрут, той ми изпраща последващ имейл, с резюме по точки на тезите си. No. 2 сочи, че кръстоносният поход, който е подел през последните две години цели единствено прозрачност.

„Въпросите”, пише той – „по дефиниция не могат да са теория на конспирациите”.

Бьорингер е фен на златото, привърженик на страстна група инвеститори и учени, която не вярва на централните банки и на книжните пари, освен ако правителството, което ги печата, не използва като обезпечение злато и сребро от своите трезори.

Той има фирма за управление на активи, която инвестира собствените му пари и тези на клиенти в злато, сребро и акциите на добивни компании и е основател на неправителствената организация Германска общност на скъпоценните метали, което образова обществеността относно „лудостта на негарантираните монетарни системи”.

Накратко, Бьорингер се опасява, че глобалната икономика е изградена върху измислени валути, които не са подкрепени от ценни метали. Което е и причината да иска да е сигурен, че златото на Германия и на останалите нации всъщност съществува.

Почти половината от златото на Германия се помещава на Либърти стрийт 33 в Манхатън, централата на Нюйоркският Федерален резерв, на 25 метра под нивото на улицата, в трезор, който лежи в скалната основа на Манхатън.

През 2012 Бьорингер стартира акция на блога си за връщането на златото у дома. Той твърди, че то трябва да бъде пренесено в германската централна банка във Франкфурт. Купът от злато, натрупан по време на следвоенния бум на Германия, никога не е бил обект на физическо броене, кюлче по кюлче от собственика му.

Липсата на подобна ревизия носи непреодолим „сърбеж” на Бьорингер. Като доброволен председател на частна компания за складиране на злато и сребро, базирана в Герщетен, Германия, Бьорингер лично брои активите всяка година, като прехвърля метал оценяван на 140 милиона евро от единия край на хранилището до другия, само и само за да е сигурен, че е там.

Блогът му стана средище на феновете на скъпоценните метали. При пика на цените на златото, през 2011, Европейската асоциация на данъкоплатците поиска от него да напише писмо до Бундесбанк, в което да бъде уточнено колко точно е златото на централната банка.

Той с готовност се съгласява да помогне на групата, която проповядва по-ниски данъци и служи като „чадър” за 29 национални асоциация, от целия континент.

След като получава отговор, който не е достатъчно детайлен, за да го удоволетвори, Бьорингер усилва натиска, като започва кампанията „Репатрирайте златото ни” през февруари 2012. Той знае, че има ниски шансове за успех.

Феновете на златото до голяма степен обитават „покрайнините на финансите”, а някои от апокалиптичните им аргументи започнаха да избледняват, когато цените на метала започнаха да се понижават. Опонентите им, сред които банкери и журналисти, заклеймиха Бьорингер като любител на теорията на конспирациите, за това, че дори се съмнява в нещо, което е в сърцевината на глобалните финанси. Но тогава се случи привидно невъзможното: Той започна да печели.

Понеже не осъществява реакция с въздуха и водата, златото винаги блести, дори при корабокрушения, случили се преди векове. То е толкова плътно, 19.3 пъти по-тежко от водата, че когато вдигнете слитък, разминаването между това, което усеща ръката ви и това, което виждат очите ви предизвиква малко странно усещане, сякаш сте на планета със силно гравитационно притегляне.

Стандартно кюлче на някоя от водещите централни банки обикновено е малко по-малко от две кутии сода, събрани една до друга, но тежи около 13 кг, което е колкото общата тежест на 4 новородени бебета.

В цялата човешка история са произведени по-малко от 175 000 метрични тона злато, по данни на Световния съвет по златото. Стопете го всичкото, маската на Тутанкамон, кюлчетата във Форт Нокс, годежният ви пръстен, и ще оформите куб със страни по 21 метра. Еднокилограмово кюлче е с размер на мобилен телефон и с него можете да си купите BMW.

Златото има и по-дълбока привлекателност. Когато хартиената стойност на акции и облигации се срива, златото продължава да привлича с физическата си същност. По време на изказване миналия октомври пред Съвета по външни отношения бившият президент на Фед Алън Грийнспан заяви, че златото е толкова универсално прието като пари „сякаш е заседнало в човешката същност”. Фактът, че златото може да бъде докоснато, разбира се, означава и че може да изчезне.

Бьорингер разказва анекдотичен случай отпреди близо век, за да защити твърдението, че Германия не успява ревностно да предпази златните си активи.

През 1920-те президентът на германската централна банка, Хьелмар Шахт, отива на посещение в Нюйоркския Фед, на първия му президент, Бенджамин Стронг. В епизод, който е описан в биографията му от 1955, Шахт пише:

„Стронг бе горд да ни покаже трезора, намиращ се в най-дълбокото мазе на сградата и отбеляза:  ‘Сега, хер Шахт, ще видите, къде пазим златото на Райхсбанк.’ ”

Двамата банкери чакали, докато служителите на резерва търсели германската купчина с кюлчета. Накрая заявили: „Господин Стронг, не можем да намерим златото на Райхсбанк”.

Шах успокоил слисания шеф на Фед: „Няма значение, вярвам ви щом ми казвате, че златото е тук.”. Двамата напускат без да видят златото, но приемат съществуването му, като израз на доверието си.

Дори и въпросното злато да е било някъде на Либърти стрийт 33, то отдавна е изчезнало. В периода между двете войни Германия е сполетяна от жестока хиперинфлация, при която германците пазарували с колички с пари и горяли цели пачки райхсмарки в печките, за да се стоплят.

(Сред причините за инфлацията е и фактът, че Германия спира да гарантира валутата си със злато през Първата световна война).

Адолф Хитлер използва икономическия хаос за да дойде на власт и след това пресушава цялото злато, включително отнетото на сила от евреите, за да плати за Втората световна война.

След войната глобалната търговия се върти около щатския долар, който тогава е гарантиран със злато. По силата на въпросната връзка, всяка нация може да кешира доларите си за слитъци злато, по всяко време. С подема на западногерманската икономика, страната отчита големи търговски излишъци през 50-те и 60-те. Германските компании обменят марките си за долари, пълнейки новата Бундесбанк с долари. Централната банка, от своя страна, обменя доларите за злато в Нюйоркския фед.

Това приключва през 1971, когато президентът Никсън слага край на златния стандарт, правейки долара „фиат” валута, подкрепена с нищо друго, извън вярата в САЩ.

По време на Студената война има логика златото да е в Ню Йорк, а не в отстоящия на 75 мили от Желязната завеса Франкфурт, заради опасенията от съветска инвазия. Но дори и след падането на Берлинската стена през 1989, златото остава в Ню Йорк. Или поне така е казано на германците.

Пукането на дотком балона в началото на 2000-те, оставя Бьорингер, който е направил технологични инвестиции, без работа и с доста свободно време. След години на успех и живот на представител на средната класа в Щутгарт, с две дипломи, по информационни технологии и бизнес, и с работа като консултант за Booz & Co. и фирма за дялови инвестиции, той за първи път започва да си задава въпроса как работи глобалната икономика.

„Някои неща не се връзваха”, казва той, визирайки конкретно базираната на доверие монетарна система. „Видях колко разрушителни могат да са хартиените пари”.

Стигайки до заключението, че ценните метали могат да са надежден източник за съхранение на богатството, той се превръща в „проповедник” на златото, стартирайки блог и фирма за управление на активи през 2003.

Три години по-късно, той основава Германската общност за скъпоценни метали, която организира конференции и речи по въпроси като манипулирането на цената на златото и тенденциите при търсенето на злато в Азия. Именно активизмът му помага да бъде забелязан от Асоциацията на данъкоплатците в Европа, за да стартират съвместната си кампания.

Първият пробив идва през октомври 2012, когато Германският одитен съд последва Бьорингер със собствени, подобни на неговите искания. Съдът, който е част от федералната администрация, одитира финансовото управление, и се обърна към Бундесбанк, за да попита колко злато има и къде се пази и да поиска физически да инспектира кюлчетата, сочейки, че съществуването им никога не е било потвърждавано.

Бундесбанк отговаря месец по-късно, разкривайки, че към края на 2011 има 271 265 кюблчета, тежащи 3396 тона, на стойност 140 милиарда долара. Те се съхраняват във Франкфурт и в Нюйоркския Фед, в Английската централна банка в Лондон и във френската централна банка в Париж.

„Всяка година тези централни банки потвърждават на Бундесбанк количеството притежавано от нея злато”, сочи германската централна банка.

„Честността, репутацията и сигурността на тези чуждестранни депозитари е отвъд съмнение... Няма опасност от объркване или неяснота за притежаваните активи”.

Най-големият дял от германските златни резерви е в Долен Манхатън, 45%, или 122 597 кюлчета, тежащи около 1536 тона, далеч задминаващи 1036-те тона, които притежава самата Бундесбанк.

Но Бундесбанк заяви, че физическата инвентаризация, искана от одитния съд, противоречи на практиката на централните банки, т.е човек не може просто да се появи в Нюйоркския Фед и да започне да брои.

Бундесбанк заяви пред германския парламент, че води разговори за достъп и че Нюйоркския Фед не е против, стига да се спазват собствените му логистични и охранителни ограничения.

Членът на управата на Бундесбанк Карл-Лудвиг Тийле, който свидетелства пред бюджетния комитет на парламента, добави: „Преговаряме с партньорските ни централни банки да се сдобием с одитни права”.

За Бьорингер, разкритието, че са нужни преговори, за да се сдобие Бундесбанк с достъп до собственото си злато е доказателство, че е на прав път. Ограничената прозрачност според него означава, че Германия няма пълното право детайлно да проучва най-големия си златен резерв.

„Централните банки живеят на база на доверие. Нашата кампания е способна да постави това доверие под въпрос”, казва той.

През 2012, като част от компромиса, направен с одитния съд, Бундесбанк заяви, че ще започне да внася част от резервите обратно у дома. Първоначално, тя ще прибере 150 тона злато, оценени на 8.4 милиарда долара по онова време, от Нюйоркския фед, на три равни годишни транша.

„Беше огромен успех за нас. Никога не бих повярвал”.

По-късно германската централна банка увеличи количеството, до 300 тона, до 2020 година.

Бьорингер трябваше да чака до Бъдни вечер 2013 за да види дали Бундесбанк ще спази обещанието си. Във въпросния ден таблоидът Билд излезе със заглавие „Днес, само добри новини”

„Най-накрая. Бундесбанк си връща златото”.

Количествата, обаче, са разочароващи. Въпреки че от френската централна банка идват 32 тона, от Ню Йорк идват само 5 тона, една десета от планираното.

„Защо толкова малко?” – спомня си, че се запитал Бьорингер. „Нещо намирисва”.

В статията на Билд се цитира преззидента на Бундесбанк Йенс Вайдман, който казва, че репатрирането е „огромно логистично предизвикателство”. При положение, че пет тона злато могат да се поберат в пикап, стига разбира се окачването му да може да понесе подобна тежест.

„Организационните подготовки отнеха много време, тъй като изискваните споразумения и договори са много обемни и детайлни”, обяснява Тийле от централната банка, в изявление четири седмици по-късно.

Освен това, казва той, някои от кюлчетата в Ню Йорк трябвало да бъдат претопени и преработени.

Преработването е пореден червен флаг за Бьорингер. То означава, че всяка следа от първоначалните серийни номера ще бъде заличена.

„Фактът, че са съществували от 60-те насам, без да бъдат докоснати, вече не може да бъде доказан”, казва той.

Бундесбанк оправдава топенето и преработването на кюлчетата с факта, че те вече не отговарят на „лондонския стандарт за добра доставка”. Подобно злато е с чистота от поне 99.5% и е от по 400 тройунции или 12.44 килограма. Кюлчето трябва да носи определени белези, като година на производство и има страни с точно определени размери.

Златото в Ню Йорк е смес от качество с лондонския стандарт и такива с по-ниско качество. Бьорингер счел, че германското злато е с по-странен размер и чистота и е трябвало да бъде преработено.

Направил бърза калкулация на база на собствените цифри на Бундесбанк, делейки общата тежест разкрита за нюйорското злато на банката на бройката обявени кюлчета. Получило се 12.5 кг, т.е точно колкото лондонския стандарт.

Ако публикуваните от германската централна банка цифри са верни, няма причина да бъдат претопявани, но бяха, казва Бьорингер.

Запитан за калкулациите, говорителят на Бундесбанк казва, че отговарянето на лондонския стандарт за доставка не засяга само тежестта на кюлчето, но и добрия му външен вид. Той отбелязва също, че „част от златните резерви, преместени от Ню Йорк във Франкфурт, са преработени за да отговорят на този стандарт”.

Бьорингер все още не вярва. „Защо от всичките кюлчета, които е избрала да върне у дома, се е спряла точно на дефектните?”

Той задава и въпроса защо Бундесбанк не публикува списъка с номерата на кюлчетата, което ще позволи на други депозитори да видят дали няма двойно преброяване на едно и също злато. Бундесбанк твърди, че има такъв списък, но поради съображения за сигурност не ги публикува.

„Защо списък с номерата на кюлчетата съставлява риск за сигурността”, казва Бьорингер и напомня епизода от 1920-те и посещението на президента на Райхсбанк в трезора в Ню Йорк.

„Това е типичната култура на  ‘Не искам да знам,’ ” казва той.

Бьорингер спекулира, че отделни кюлчета може да имат няколко собственика, вероятно като резултат от отдаването под наем, продажбата на кюлчетата или като обект на сложни финансови схеми. „Не мога да го докажа”, добавя той, коментирайки, че тежестта на доказването трябва да е у централните банкери, а не у него.

Той не е единственият, който задава подобни въпроси. Джон Хатауей, съуправител на управляващия 1.3 милиарда долара Tocqueville Gold Fund, коментира, че Германия вероятно се нуждае от дългия, седемгодишен „прозорец” за репатриране за да излезе от комплексни финансови ангажименти, по силата на които златото е било давано на заем, вероятно многократно. Въпросът за отдаването на заем на златото не е безпредметен, тъй като има добре функциониращ пазар на който кюлчетата могат да служат за обезпечение или да бъдат продавани на трети страни.

Германската централна банка твърди, че случаят с нюйоркските кюлчета не е такъв и че плановете за репатрация ще бъдат завършени по график.

„Дойче Бундесбанк никога не е давала златото, държано в Нюйоркския Федерален резерв, назаем, на пазара или на други централни банки”.

Нюйоркският Фед твърди, че не е страна по транзакция със злато под негова опека. Резервът твърди, че цялото злато е налично в трезора му на Либърти стрийт 33 и че банката не признава права на трети страни, извън тези на притежателя на сметката.

В отговор на запитване на Блумбърг, банката сочи също, че чуждите депозитори имат правото да проведат инвентаризация и че им осигурява списък с номерата на кюлчетата, притежавани от тях.

Всичко със златото може да е наред. Нещо със златото може да не е наред. Но и в двата случая любителите на златото спечелиха огромни отстъпки от правителствата им, а в крайна сметка златото потече от Либърти стрийт 33 през океана.

През май 2014 Италианската централна банка, която има третите по големина резерви, след САЩ и Германия, сложи край на години тайнственост, като разкри местоположението на златните си авоари.

Централната банка посочи, че около половината от златото й е в Рим, а по-голяма част от останалото – в Нюйоркския Фед.

Малко по-късно, през ноември, Холандската централна банка призна, че е преместила тайно 122.5 тона злато от Ню Йорк в Амстердам. За само няколко месеца, холандците са прибрали близо 25 пъти повече злато от това, което германците са върнали у дома за цялата 2013.

„Извън реализирането на по-балансирано разпределение на златните ни авоари на различни локации, ходът може да има и позитивен ефект върху публичното доверие”, сочеше холандската централна банка в съобщението си.

Малко по-късно анти-евро, анти-имиграционната френска партия Национален фронт на Марин льо Пен поиска от Френската централна банка независим одит на златото й и отговор на въпроса има ли финансови ангажименти, свързани с резервите.

В края на ноември референдумът в Швейцария за репатрирането на част от златните й авоари се провали, но централната банка обяви локациите, където се съхраняват те и количествата – за първи път. Швейцарските политици искат повече.

„Искам ясна инспекция, при която има списък на всичките кюлчета, а в него е написано, че това е злато с най-високо качество и принадлежи единствено на Швейцария”, казва Лукас Рейман, швейцарски депутат, който бе в основата на референдума.

На 19 януари Бундесбанк поднесе изненада, като публикува списъка с репатрираното през 2014 злато. През годината Бундесбанк бе прибрала 85 тона от Ню Йорк във Франкфурт, „отвявайки” скромните пет тона от 2013 и показвайки, че няма проблем с реализирането на целта от 300 тона до 2020.

Въпреки че най-големите световни централни банки са опровергали спекулациите му, Бьорингер триумфира. Но за него и неговото чувство за ред, сърбежът никога не е начесан. В края на тази година в подземията на Манхатън ще има все още 1447 тона германско злато и той си го иска у дома. При настоящия темп, ще отнеме 30 години за цялото германско злато, складирано зад граница, да бъде върнато в страната, сочи той.

Етикети:

,

Реклама

Коментари »

 Вашият коментар
Автор:
Коментар:
Реклама
Намерете ни във Facebook »